Децата не искат да растат самички. Тази палавница се казва....така както се казваш ти.Особено ако нямаш още 5 години. Историята е за  приятеля й - Джинджи - джинджифиловата бисквитка, която от Коледа до Коледа я научава какво е това приятелство и любов.
Твоята персонализирана история с чудни картинки може да бъде открита от МаМа, ТаТко,БаБа, ДяДо и всички, които те обичат на този адрес пълен с вълшебни камъни:www.feenstein.online

Приказка за Приказката

Имало едно време една Приказка. Цялата облечена в бяло. Пухкаво снежно манто обвивало раменете й. Някак странно снежинките покривали ръцете и краката й и тя цялата сияела. Но приказката си нямала зимни обувки. Краката й били удобно обути в пантофи от есенни листа, които сияели на светлината на слънцето като истинско злато. Прекрасни златни есенни пантофи, които всяка приказка иска да има в гардероба си. Моден бил златният цвят, удобни и мекички били пантофките от есенни листенца, но краката на приказката премръзвали от студ. Като че ли цял рояк майски бръмбари се събуждали през декември и танцували по петичките на приказката. Трябва да си купя зимни обувки – казала си приказка - обула набързо пантофките си и излязла от приказният си дворец. Но къде продават обувки за приказки – почудила се белоснежната ни красавица. Опитала да си спомни, от къде има пантофките и се сетила, че тя собственоръчно ги била изработила в гората. Погледнала пискюла от по две шишарки на всяка от пантовките и си казала – може би мога сама отново да измайсторя и зимни обувки като потърся материали в гората. И тръгнала приказка по старият път към гората на хълма. Но пантофките се плъзгали по леда и приказка се хързуууууулвала надолу от хълма много пъти. Хързуууул и туп. Това бил удар във вратата на замъка. Хубава игра – помислила си приказка и продължила да опитва да се покатели по хълма, където била гоората. Отново и отново се чувало едно: „ Хързуууул и туп! Хързууууууууууууууууууууул. Туп.Туп.“ Край! Не мога повече – казала си приказка.Това е най хубавата ми игра за зимната ваканция, но пантофките ми се намокриха и се разтвориха на леда есенните листенца, шишарките се търкулиха по пътя, а моите боси крачета са обсипани от майски бръмбари през декември. И Приказка се разплакала. Тогава видяла, че там където се плъзгала до сега с нейните есенни пантофки се образувала естествена снежна писта. Отвсякъде тичали деца със шейни и ски, да се пързалят. Спускали се от високото и хързууууууууууууууууууууууууууууууул....Туп!Туп!Туп!...Туп!Туп! Върху вратата на приказния дворец се били струпали цял хълм от детски глави със смешни островърхи шапки с пискюли, каскети и топли шалчета. Множество крачета надничали от купчината, а децата се смеели тъй смешно, че плачещата ни приказка спряла да плаче. Усмихнала се първо лекичко, после все по силно и по-силно и накрая се въргаляла с децата в снега и всички били обсипани в снежинки и смях. И тогава видяла, о чудо! Приказка имала на краченцата си обувчици! Топли и мекички - бели като снега - със сребърни връзки и обсипани със снежинки. Тогава нашата героиня разбрала, че приказките ги обува само детският смях. Вълшебни зимни обувки имат всички приказки на света, защото ако нямаше деца приказките щяха да са вечно боси. Ако децата бяха тъжни, приказките също щяха да плачат. От тогава до днес децата са тези, които обуват приказките със своя смях. Смейте се мили деца и на вашите приказки винаги ще им е топло на краченцата.

Небето е за всички

Така е написал Джани Родари, на който тази година през октомври чествахме 95 години от рождението му. Собственикът на магазинчето за надежда, който нарича себе си просто продавач, накрая подарявал стоката си. Много са тези, които се нуждаят от Надежда, а не могат да си я позволят. А най-много са децата. Че пък какво им е на нашите деца? Обличаме ги, храним ги, купуваме айфони. Стоп. Ами душата? Колко облечена е детската душа? Малките кибритопродавачки си имат собствен ъгъл, където драскат клечка след клечка за да се стоплят. Защото няма кой. Мама и татко са разведени. Може само с мама. Може само с татко. Може ли? Пламъчето е наранено и мъждука. Прехвърлянето от къща на къща или снабдяването с всички модерни марки не стоплят детската душа, не му продават надежда. Те само засилват убеждението, че в света няма нищо трайно. И растат с това отношение към околните. Консумират приятелства, но не отвръщат. Не поздравяват. Не се задържат на една работа. Скачат от цел на цел и при най-малкият проблем се отказват. Когато станат на 13 е вече късно. Поели са в света на юношеството с убеждението, че надежда няма и не дължат никому нищо. Най-малкото надежда. Защото никой не име дал такава. Защото никой не е споделил, че огънчето може да е трайно ако е споделено. Малката кибритопродавачка на Андерсен не биваше да е сама в студа. Собствениците на магазинчета за надежда, които наричат себе си просто продавачи, трябва да се увеличават. А надеждата е скрита там в приказката. Дори в най-обърканата приказка има надежда. Прилича на паричка, но си е най-обикновена надежда. Необикновена всъщност. Като в тази: Gianni Rodari Приказки по телефона ИГ АГАТА-А, С.1995 Бърканица в приказките - Имало едно време едно момиченце, кото се наричало Жълтата Шапчица. - Не, Червената! - А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай Зелена шапчице: - Ама не, Червена! - А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф. - Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка. - Добре: момиченцето отишло в гората и срешнало един жираф. - Каква бъркотия! Срешнала вълк, не жираф. - И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем? - Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш? - Имаш право. И Черната шапцица отговорила: - Червената шапцица, Червената, Червената! - Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре. - И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя. - Точно така и конят казал: - Какъв кон? Това бил вълкът. - Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий на дясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка. - Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя. - Добре, ето ти паричка. И дядо отново зачел вестника си.